The Literature Blog

06/10/2014

Премиера на романа „Адела“ на румънския класик Гарабет Ибрайляну

романът "Адела"

Романът „Адела“ на Гарабет Ибрайляну

Премиерата се състоя на 1. октомври в Дом-паметник „Йордан Йовков“. Книгата представиха преводачът на романа д-р Христо Боев и д-р Кремена Митева – гл. уредник на Литературния музей.

За романа д-р Кремена Митева: Романът „Адела“ на Гарабет ИбрайлянуКнига за възпитанието на чувствата, за онова, което пропускаме…

 интервю с преводача на романа „Адела“

 

Чета от романа - акомпанира ми Дани

Чета от романа – акомпанира ми Дани

P1080859

Преводачът на романа д-р Христо Боев

Публиката

Публиката

Д-р Кремена Митева за "Адела"

Д-р Кремена Митева за „Адела“

P1080804

Преслава и Мария – музикално изпълнение на премиерата на „Адела“

26/09/2014

Представяне на романа „Адела“ на румънеца Гарабет Ибрайляну

Гарабет Ибрайляну и романът му "Адела"

Гарабет Ибрайляну и романът му „Адела“

изтегли поканата: Adela

ЗА АВТОРА

Гарабет Ибрайляну e роден през 1871 г. в Търгу Фрумос, Румъния – умира на 12 март 1936 г. в Букурещ. Литературен критик, теоретик, редактор, преводач от френски език, романист и знакова фигура за румънската литература от началото на XX век. Професор по История на румънската литература в Университета в Яш. От 1906 г. до 1930 г. Ибрайляну е главен редактор на списанието „Вяца ромъняска. Под псевдонима Чезар Вража, който използва с прекъсвания през целия си живот, авторът дебютира на страниците на списанието „Шкоала ноуа” със статии, публикува и стихове, поезия в проза, мисли, преводи и др. Под същия псевдоним през 1896 г. превежда на румънски език „Бел Ами” на Мопасан.

За широкия читател, авторът е известен с романа си „Адела”, написан през 1933 г., с който печели национална награда за литература за същата година.

ЗА РОМАНА

„Адела” е типично румънска книга, особено ако я погледнем през призмата на 30-те години на миналия век. Книга, която гимназистите в близка Румъния изучават днес и пишат за нея на своя зрелостен изпит. „Адела” е философско четиво на тема: „какво е любов”.

Този роман ни насочва към мислите на един четиридесетгодишен мъж (Кодреску) – равносметките и спомените му, желанията и онова, което не се случва между Адела и него. За патриархалните нрави двадесет години разлика са повече от допустимото (той е на 40-ет, тя на 20-ет). Тази баналност е вплетена в поетичен език и впечатляващи описания на областта Молдова.

Внимание заслужава структурата на романа, както и изграждането на героя, който се вглежда в света, себе си и природата, а не само в своя обект на обожание и възхищение. Адела е видяна през миналото и настоящето – тя е евентуално бъдеще, с което романът оставя отворен края.

Книгата е за онова, което пропускаме. И все пак – липсва особена външна драма или мелодраматизъм, защото те присъстват вътрешно в безкрайните въпроси, размишления и терзания на разказвача Кодреску… Читателят остава с впечатление, че случващото се е само в неговите мисли.

Романът е откъси от дневника му. Може би по-важни откъси, защото вероятно другата част от дневника е загубена…

Гледната точка на жената не присъства. Всъщност съществува ли Адела?

Преводът е изключително гладък и вдъхновяващ. Книгата е полирана. Ако някой очаква да види класическа любовна история – ще остане разочарован. Изисква се някакъв читателски опит за тази книга, търсене и малко желание човек да излезе извън баналното, очакваното… Извън клишетата. С този румънски автор това е възможно.

ЗА ПРЕВОДАЧА

Христо Боев е роден в Пловдив. Завършил е английска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. През 2013 г. защитава в университета „Овидиус“, Констанца, Румъния докторат по британска и американска литература на тема: „Modern(ist) Portrayals of the City in Dickens and Dos Passos: Similarities, Differences, Continuities” („Модерни(стични) изображения на града при Дикенс и Дос Пасос: прилики, разлики, продължителности“). Участва в международни конференции на теми като: „литературен урбанизъм“, „проблематика на превода“, „имиграция и релокация“ и др. Научните му интереси са в областта на новата британска и американска литература, румънска литература между войните, както и сравнителнo литературознание. Има публикации в редица международни литературни списания, както и в сайта за викторианска литература Victorian Web. През есента на 2013 г. излиза на книга докторската му теза. Симултанен и писмен преводач от и на английски, румънски и български език. Преподавал е английски език и литература в езикови гимназии в Пловдив, както и практически английски в ПУ „Паисий Хилендарски”. Хоноруван преподавател по британска литература в ШУ „Епископ Константин Преславски”. Предпочита да пише на английски език. Автор е на пиесата „A Telephone Conversation“. Превел е от румънски на български език романа „Адела” на Гарабет Ибрайляну.

 

 

21/07/2014

ЕГ „Гео Милев“ – Добрич с бюлетин за Петър Увалиев

бюлетин – можете да изтеглите pdf файла

Ученици от ЕГ "Гео Милев" в библиотеката на УвалиевОще преди да започнат Официалните тържества по случай 100-годишнината от рождението на Петър Увалиев, Лаборатория за четене и писане по проект „Успех“ на МОН, издаде бюлетин в памет на нашия интелектуалец. Разпространихме го в училище, в града и в три университета в страната. За ВТУ ни помогна – проф. Радослав Радев, в Пловдив услужлив се оказа доц. Владо Янев, а в СУ обеща да ни съдейства доц. Огнян Ковачев.

Оказа се, че в моето училище има много малко ученици, които изобщо са чували за нашия интелектуалец. Владо допусна, че и сред неговите студенти ще е така. Това са фактите.

Нужни са ни образователни кампании, за доста неща в училище. Без патос може да се говори за интелектуалци и възрожденци… В скоро време ще се наложи да се върнем към позабравеното нещо: няма образование, без възпитание. Няма да обяснявам защо… В такива крайности се мятаме и в отношението си към литературата, че не ми се говори. Мога да преподавам и Георги Марков, и Смирненски, ама няма кой да го чуе това.

Има много начини да разкажеш на учениците за нещо важно, без да залагаш на задължителния момент.  Не са и нужни „гениални“ и надъхани идеи.

Малко известен е фактът, че съпругата на Петър Увалиев, подарява близо 2000 тома на Регионална библиотека „Дора Габе“ – Добрич.

С малки и смислени стъпки – доста неща могат да се постигнат. С обикновени думи и отношение – още повече.

Не казвам, че сме направили кой знае какво, но при тези големи липси в училище и иначе…

Предложих на колегите във виртуалната платформа по проекта да изтеглят за своите ученици информационния бюлетин, запазвайки логото на „Успех“ и ЕГ „Гео Милев“.

Петминутка за Увалиев

и на хартия

някои от групите ни по „Успех“ (галерията на Проекта)

11/07/2014

Едно интервю за смисъла да се преподава литература

Ако някой проявява интерес… ТУК

Tрябва да има промяна в образователната ни система – промяна с мярка и проекция. Ама като гледам – всичко е на автопилот и на доизживяване около мен. И се чудя, има ли смисъл изобщо човек да излиза и говори…

един учебник по литература – не означава единен стандарт (тази теза се опитах да развия в КН)

Не е лошо малко мисъл да се вкарва във всяко предложение, свързано с образованието. Не всичко е PR-практики. По-добре без PR, отколкото с лош такъв.

 

18/04/2014

Творческо писане онлайн

Този курс е проведен с ученици от ЕГ „Гео Милев“ – Добрич в периода 2011-2012 по проект „Успех“ на МОН. Печели и наградата на Столичната библиотека в писмената част на конкурса на Фестивална програма „Приятели на България“ (2013) за добри практики в образованието. Тук представям някои от идеите си. В просто устроената виртуална платформа се влиза с парола – там са упражненията и черновите на учениците…

модератор и ръководител на курса: Дияна Ив. Боева

 

Из дневника на редактора

… без дистанция

Харесвам нещата, които някой изработва лично за мен. Точно за този проект двама души визуализираха някои от моите мисли за изкуството. Патриция предложи експресионистична картина по поемата „Септември“ на Гео Милев. Мой познат дърворезбар ми подари по същото време статуетка от дърво с лицето на живота. Съвпадението във възгледите между хора, които не се познават, винаги ме е изненадвало… От всяка страна на дървената статуетка се вижда лице – разкривено, болно, скрито, замижало, истинско, неистинско лице. Не знам как се казва тази техника на създаване. Иначе се опитвам да науча учениците си да пишат не по инерция, а да „опипват дървото“, да разделят смисъла му на части и после отново да усещат цялото на създаденото от тях.

Предложението за лого на групата е на Патриция.

(Към курса има и диск, в който могат да се разгледат снимки на логото, експресионистичната картина на Патриция и статуетката от дърво.)

Лого на групата за творческо писане към ЕГ "Гео Милев", Добрич

Лого на групата за творческо писане към ЕГ „Гео Милев“, Добрич

 

… моята идея

Не пиша поезия, понеже не умея. Но чета, защото аспектите на поетичното се осмеляват да погледнат зад преградите на подсъзнателното и улавят особена емоционалност… Курсът по творческо писане, който проведох с ученици от ЕГ „Гео Милев“ – гр. Добрич, е насочен към писане на художествена проза, което не означава, че се отказваме от „минимализма“ на поезията. Личното ми убеждение е, че четенето предхожда всички дейности, включително и писането. В същото време човек трябва да опитва, да се тормози и дерзае с писане, за да постигне някакви резултати. Ако учениците ми пишат (и успоредно четат интензивно поезия и проза) в един интервал от време, за около десет години – вероятно ще имат добри резултати. О, щях да забравя, гледането на филми и ученето на чужди езици, защото досегът с оригинала на дадена книга е примамливо нещо. И музиката, къде без нея.

Пишещият човек е любопитен, малко странен и самотен понякога, защото притежава нещо, което не всеки има – дарба да създава. И тук се връщаме към стари истини – всички сюжети са в митовете, приказките, фолклора… Стига да съумеем да ги разровим и видим, ще намерим не една истина за себе си, света и писането днес.

Опитах се да отключа асоциацията и преживяването у своите ученици. И успях. След едно от упражненията, в което трябваше да опишат инцидент, който не искат да си спомнят, или миг на ужас, който са видели (или не), ученичка ми написа във форума: „Г-жо, не мога, не искам да си спомням“. Разбрах, всеки има своите ужасни моменти. С времето те избледняват. Само така порастваме, като се учим да забравяме. Дадох си сметка, че трябва да внимавам.

С упражнения съм се научила да създавам своя фикция, смесвайки реално и измислено, фантазно и земно, лично преживяване и халюцинация… На учениците им предстои да разберат – ценността на дадено писане често се измерва с неистината и в същото време усещането за истина, което текстът носи.

Моята роля в този курс беше на човек, който изпълнява собствените си упражнения и в същото време коригира и дешифрира писането на младите хора. Тази година избрах да оставя учениците „на мира“… Да не наставлявам и поучавам твърде много, в същото време да бъда до тях. Бих казала, че това и в живота е трудно осъществимо – да не натрапваш себе си.

Статуетка от дърво с лицето на живота

 

… за виртуалната платформа и упражненията…

Представям ви нашето Ателие за четене и писане: The Creative Writing Blog(http://thecreativewritingblog.blogspot.com).

В това пространство се влиза с парола. Там помествах упражненията и четях написаното от учениците ми, което те сами публикуваха. Идеята ми не беше да градя писатели. Опазила съм се от свръхамбиции, граничещи с глупост и притворство. Исках да видя как мислят, пишат и създават група от ентусиасти.

Наблегнах върху: писане на параграф, писане по асоциация, разказване на случка от настоящето и миналото, писане по зададен образ, визуализация, писане по снимка, създаване на образ чрез музика, писане по дадено начало…

Желанието ми беше да отключа смисъла, да задавам без натиск и да формулирам конкретни задачи, които да затрудняват и съграждат. Усещах, че понякога в групата не знаят какво да правят със „свободата“ и „границите“, които задавам едновременно. Учителят не винаги е прав и рядко би трябвало да борави с „винаги“, налага се и да приема, че не е задължително да става според първоначалния замисъл. Има ученици, за които упражненията бяха свръх възможностите им. Това го отчитам не като загуба, а като факт. Важно е, че по-голяма част от тях проявиха сериозност и се научиха да търсят вдъхновението по различен начин.

 

… за грамотността и езиковите проблеми

Редакторската работа принципно е трудна и неблагодарна. Тук с благодарност мога да кажа, че учениците от курса писаха с лекота – грамотно и смислено. Когато четях текстовете, мислех и забелязвах евентуални неща, които могат да се поправят като съдържание, допусках как идеите биха могли да придобият завършен вид. Българският език обаче не е проблем точно за тези млади хора!

 

… съвети на редактора (към себе си и другите)

Бъдете свободни и мислещи хора, пишете без автоцензура. Правете упражненията с освободено съзнание. Ако ви се сторят елементарни или твърде сложни, не ги отхвърляйте.

Редувайте впечатления, идеи и измислица; включете въображението си, любопитствайте, наблюдавайте, изисквайте, мислете…

Правете упражненията си концентрирани.

Не се стремете към красноречие или маниерничене, а към яснота на изказа.

Покажете, а не обяснявайте това, което имате предвид.

Пресъздавайте света с различни средства и щрихи. Френският писател Реймонд Кьоно е описал в „Упражнение по стил“ под формата на 99 варианта как може да бъде представено едно и също събитие: някакъв човек настъпва друг в автобуса.

Преразглеждайте написаното не толкова, за да откриете грешките си, колкото за да осъзнаете какво бихте могли да направите по-добре, още по-добре.

Пишете и четете едновременно различни книги (романи, поезия, сборници с разкази, документална проза).

Не бъдете прекомерно самокритични спрямо себе си, това би показало, че се възприемате твърде сериозно. Давайте си ясна сметка, че се опитвате да пишете, а не, че сте писатели…

Намерете своя редактор и се научете да се вслушвате в съветите му.

Бъдете дисциплинирани.

 

… за книгите

Четенето на книги е приключение.

Идеята ми беше учениците в работилницата по писане да се „срещнат“ не само с класици, но и със съвременни имена от европейски и световен мащаб. Към проекта закупих определен брой книги, от полза ни беше и едно дарение от ученици на съвременна европейска проза. Езикът на тази проза е друг, начинът на писане е интересен и провокативен. Всичко това е нужно да оразличаваме смисъла и ценността на „своето“. Става дума за определено разбиране на мащабите, в които се развива писането днес. Ето и някои от имената, които могат да бъдат намерени в библиотеката на ЕГ „Гео Милев“: Алберт Санчес Пиньол, Михайло Пантич, Клаус Корнелиус Фишер, Жан-Филип Тусен, Павел Хюле, Инка Парай, Юли Це, Нанси Хюстън и др.

Това са заглавията, закупени по проект „Успех“: Гейл Форман „Да остана ли?“, Итало Калвино „Американски лекции“, Хенри Джеймс „Какво знаеше Мейзи“, Симон дьо Бовоар „Мандарините“, Вирджиния Улф „Госпожа Далауей“, Анна Гавалда „Заедно“, Франсоаз Саган „Пазачът на сърцето“, Джон Ървинг „Светът според Гарп“ и др.

Патриция рисува по поемата "Септември" на Гео Милев

Картина на Патриция от 12. „в“ клас по поемата „Септември“ на Гео Милев

 

… за авторите в групата

Случайно или не, събрах различни ученици като характер и възможности на едно място. Важно е учителят да познава своите възпитаници, да знае какви са техните сили и възможности в писането. Или да ги открие във времето.

Харесах всеки ученик поотделно, защото всички заедно дадохме живот и енергия на Ателието по четене и писане. Използвам случая да им благодаря за всеотдайността и ентусиазма, с който приемаха моите предложения.

Мартина Неделчева – с око и усет на литературен критик, с откровеност, която ще я превърне в писателка някой ден. Пожелавам й го.

Ива Иванова – скритият привкус на групата, достатъчно наблюдателна и инициативна, за да се противопостави на всичко, което не й харесва, но и умно и интелигентно да напише упражненията докрай.

Геновева Атанасова – прописа плахо (но пък интересно), съмнявайки се, че може да се справи.

Карина-Василена Полименова – разказвачката, която наблюдава жестове, мимики и може да си представи почти всичко. Внимавайте, ако я срещнете по коридорите, можете да се окажете неин герой.

Димитър Вълчев – с идеите, които понякога шаржираха моите упражнения, задавайки други, различни аспекти на ставащото.

Инцидентно включилите се Стели и Каролина (12 кл.) писаха на един дъх, сбогувайки се с училище…

Неда Димитрова – запазваше понякога идеите за друг път, но се включваше адекватно, когато можеше или искаше.

Иванина и Кансел (12 клас) – всички ще ги запомнят, защото владеят инициативата да откриват собствени полета за изява и да ги превръщат в енергия за писане. Ще ми липсват догодина. Ще ми липсват общите разговори за литературата, които водехме ден след ден!

 

… за представите в писането

Опитът ми показва, че е особен моментът, в който трябва да изведеш някого от собствените му представи за писането (важи и за всичко друго).

Как да покажеш на група ученици (между 15 и 19 години), че това, което смятат „за вярно“, е така, но има и още? Че съществуват различни въпросителни и нюанси. Смисълът е по-богат и интересен, защото е разнообразен. Това не може да се покаже и докаже „по учителски“… с „тропане с крак“ или авторитетно, или авторитарно… Формули в този род идеи и взаимоотношения няма – приемаш, просто приемаш несъгласието и… продължаваш да ги учиш, продължаваш да търсиш техните книги и да им ги предоставяш, да обсъждаш заедно с тях. От две предложени книги от мен – учениците харесваха една. На Ива Иванова не й допаднаха съвременните турски разказвачки, но хареса „Упражнение по стил“ на Кьоно. Инка Парай не се понрави на Карина-Василена, но сподели, че много й харесва Франсоаз Саган. Димитър отказваше да чете Александър Урумов, но пък го прие и разбра, след като отвори книгата „Малкото име на дните“…

Интересното е, че някои от учениците се осмелиха и да пишат отзиви за прочетеното. Мартина Неделчева писа за всичко, което чете. Няма как да не спомена, че тя е два пъти лауреат за 2013 година: на националната олимпиада по български език и литература и на националната олимпиада по философия за XII клас – оценките й са 6.00.

 

Упражнения по писане

Всеки би могъл да използва упражненията, които предложих онлайн на учениците от една езикова гимназия. Независимо на колко години е и с какво се занимава. Ситуативността е определяща в моята инициатива. Предложих различни варианти, така човек може да разчита, че завъртайки кълбото на случката, ще извърви някакъв път към писането. Не е толкова лесно, колкото изглежда. Исках да разбера как (и дали) от малкото може да се създаде нещо по-голямо. Част от упражненията взаимствах от Йосип Новакович и неговия курс по творческо писане, други измислих аз самата. Учениците разглеждаха градски пространства, надничаха зад ъглите на своето подсъзнание, регулираха думите, съкращаваха и драскаха и най-вече мислеха креативно, извън клишето и инерцията. За всички ни обаче дисциплинираното писане се оказа полезен начин за изява.

Ако някой е писател (било то и добър) – това не означава, че може да преподава писане. В това съм сигурна. Методиката, средствата, общуването, доближаването до учениците (големи и малки), разбирането, идеите, конструирането на целите… За всичко това се изискват лични качества и умения от страна на преподавателя, а не само възможности за създаване.

За писането трябва тишина или по-скоро спокойствие, което се свързва с една вътрешна напрегнатост и импулсивност. Тихо!

Следват упражненията, публикувани от мен във виртуалната платформа (всяка седмица по едно). Курсът в пълен вариант е и на хартиена брошура. След всяко публикувано упражнение от ученик, аз и останалите участници коментирахме, а понякога и спорехме. В един „заключен“ виртуален свят подложихме собствените си умения на изпитание, а идеите ни влязоха в съприкосновение, превръщайки се в импулс или… разказ.

 

 

31/01/2014

Приказната страна Фантазия е в беда

Комитетът по правата на жените към ЕК подготви доклад, според който класическите детски приказки, които европейците от десетилетия четат на децата си, не представят реалната ситуация днес. Моделът за разполовяването на света, не бил актуален – възрастните в приказките действали по определени патриархални норми: жената била в кухнята, а мъжът на работа. Тази ситуация можело да се промени, според Европейския комитет, като се въведат курсове в училище, които да изясняват, че момчетата и момичетата са равни. Ако тези жени имат деца или някога са стъпвали в училище, ще разберат, че днес момиченцата нямат комплексите на своите прабаби, че са подценени и онеправдани. Това са други версии малки хора, които не си задават въпросите на авторката на „Втория пол” (Симон дьо Бовоар). Моето усещане и като майка, и като гимназиален учител е, че момичетата не се притесняват от момчетата и не се имат за „втори пол”. Понякога нещата са толкова unisex, и са така размити и „равни”, че чак е притеснително. Феминистките от Комитета имат своите основания, но не винаги „моята” реалност е общовалидната (приказките учат и на това). Не видях и данни от изследване. На какво се базира предложението им? Дори звучи непрофесионално и преднамерено.

Приказките залагат на устойчиви двуделни модели, за да е по-лесно на децата (най-вече) да усетят правдата и това, че доброто побеждава в общия случай. Така и по-лесно се възпитава малкият човек, без да му се  вменяват натрапени правила. Приказките и митовете са и в основата на литературния текст, защото почти всички сюжети са там: любов и изневяра, срам и позор, малки и големи постъпки и хора… Лично аз не мога да си представя как един човек може да бъде възпитан без „вълшебството”! Днес за всяка работа се иска и въображение – а това се постига с четене: първо някой ти чете и после започваш сам. Не може всичко да е комикси-игри, в които жените да са силни и почти могъщи колкото мъжете. Чисто физиологично това не е така и децата трябва да са наясно. Понякога недораслите момичета стават обект на агресия, защото си въобразяват, че може да са навсякъде и да се преборят с всичко…

Жените от Комитета ме накараха да се върна към едно произведение на Михаел Енде – „Приказка без край”. Спомних си, че Енде (в една друга посока) предрича сякаш днешната ситуация. Спрем ли да си представяме – изчезваме, попадаме в капана на „Нищото”, което (по Енде) настъпва от всички страни унищожително. Това май е по-страховито, отколкото ретро (и малко изкуфелите) дилеми на жените от Комитета.

А равенството принципно изключва мисълта за различието. И докосването до различното!

02/10/2013

Предстои:ново изследване за Дикенс и Дос Пасос (за Лондон и Ню Йорк)

KnigaKoritsa_HristoBoev (1)

книгата е вече по книжарниците

Книгата е изцяло на английски и е защитената докторантура на Христо Боев (писана направо на английски). До месец по книжарниците. Ето и проекта на корицата. Скоро – повече информация за това изследване на модерния града. Познахте Лондон и Ню Йорк на корицата.

На защитата вълнуващо ми прозвуча изказването на проф. Влад, че тази теза се чете като роман, но в същото време има всички качества и достойнства на научен труд – какъвто и е.

Иначе самата защита през април бе на английски и румънски пред академични хора от Букурещ и Констанца. Приключи и втората атестация на по-горно ниво (нещо като нашия бивш ВАК).

Защитата на мъжа ми бе приключение за мен – един от малкото случаи, в които съм се гордяла, че съм от България.

линк към книгата

14/09/2013

Да повикаме учителите

Учебник по НВО - 1982

Учебник по НВО – 1982

Днес в българското образование се случва нещо, което е характерно и за края на 50-те години на XX век в България. Казвам „днес”, но нямам предвид само последните месеци и година.

През 1959 г. осемгодишното основно училище получава политехническа насоченост и върху тази основа се надгражда и въвежда четиригодишно средно политехническо училище. Българското образование изживява подем в областта на професионалните училища. В резултат на тези мероприятия се задоволява потребността от „техническа интелигенция и квалифицирана работна ръка”. Поява се скептицизъм по отношение на хуманитарното образование, което се „свързва с бившата буржоазна класа”. Днес отношението към хуманитаристиката е същото – асоциира се с нещо ненужно, с нещо, което не може да бъде разбрано и от там проконтролирано. Хуманитаристиката борави с думата „душа” – това е дразнещо. Бившите техникуми не могат да бъдат възродени по никакъв начин в сегашния момент и в стария си вариант  – Димитровград е построен, нямаме достатъчно предприятия и цехове (за жалост), животновъдството и земеделието е съсипано. Може обаче да се измислят форми за тяхното съществуване, съобразно необходимостта и реалностите.

Пак през 50-те училищното образование е трябвало да бъде тясно свързано с професионалния живот и с практическите изисквания на времето, а също така да запознава и приучва подрастващите към (промишлен) труд. И министърът на образованието Клисарова, и министърът на икономиката Стойнев – говорят точно за този тип „практика”. Днес практическо умение е (също така) да комуникираш, пишеш, обсъждаш, разбираш адекватно, а не само да „практикуваш” в завод (вероятно във виртуален такъв, защото няма много истински).

Изпитана стара практика е и военното обучение. Още Аню Ангелов даде тази идея. Днешният военен министър Ангел Найденов я доразви: от декември военните ще влизат в ЧК (час на класа) по пет пъти на година в  девети и десети клас. Щели да обучават учениците да  овладяват „важни и специфични умения, които се усвоявали в казармата”. Задължителната военна служба нямало да се връща – заяви министърът.

Министър Клисарова е права, че е важно да има лекари в училищата (както се предвижда). Според мен обаче не на няколко училища едновременно, а на всяко, защото инцидентите са за минута и трябва да се реагира по спешност, а не след време за предвижване. Сестрата в училище играе същата роля. Не знам какъв ще е този лекар, който ще се съгласи да работи сред децата за нищожно заплащане. Общините щели да поемат тези разходи.  Нещата са пак в пожелателен тон. Добра идея ще са и зъболекарите – хем принципно е по-скъпо и не е по спешност винаги, а и може да се реагира по-спокойно.

Малките училища ще заобиколят делегираните бюджети. Новото предложение е да се дадат средства за увеличението на заплатите на колегите. Нищо против – социално решение пак в стил 50-те (поддържа се равенството). Има училища по селата, които взеха увеличението си от десетина процента, а големи гимназии – не, защото разходите им са много: олимпиади, състезания, участия, командировки, конференции… Трябва обаче да се реши – дали да има, или не делегирани бюджети.

След като влязат лекарите, военните и икономистите в училище (и всеки от тях каже какво е сънувал за образованието). Надявам се, някой да се сети да повика учителите.

06/08/2013

Ще изучават ли гимназистите Георги Марков?

Ясно е, че е нужно грамотно и професионално трансформиране на литературните програми, а не прочувствено и по спомени от ученическите години. Ще трябва да посмалим и патоса в преподаването на литература, както и доста поостарялото схващане, което се свързва с клиширани и ненужно щампи: за българската литература или добро, или нищо.

Литературата не присъства във всекидневието ни: закриват литературни страници във вестници, няма издание за оперативна критика, няма база за нови книги, не се инициират програми за четене, повечето са свързани с намаляване обема на четене, ходене по екопътеки и рязане на гланцови блокчета. Липсва възпитание в читателска култура. Ченето не е приоритет. Неудобно е да си читател. Липсват литературни „сказки” и беседи. Мижаво и непълноценно е литературното ни пространство днес и у нас – въпрос на докопване, връзки и някакви лични контакти.

Въпросът за Георги Марков идва на време. И той не е идеологически, но може да издразни доста хора. Ако се наложи да преподавам Георги Марков – бих прочела на глас част от писмото му до Любо Левчев. Има интересни мисли там: „Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив – дължа му честитка за рождения ден”. Това писмо е като от фуния, идва с хрипкав глас.

Георги Марков е добър есеист и публицист, но е спорно колко добър писател е. Което не означава, че не трябва да се включи в учебниците – напротив. Яна Язова също остава недоразвита като писателски талант. И ми се струва ясно защо: стресът, желанието да излезеш извън общата униформеност, заключените произведения „в чекмедже”… Как да се развиваш като писател чрез „заключени” текстове? А от друга страна не отговаряш на колективистичния дух. Литература се създава, за да излезе наяве, за да може авторът да направи и своите изводи как да продължи (и дали). Вежинов измисля по-хитър ход. Пише, пише за партизани и антифашисти (откровени глупости) – утвърждава се и после следват „Бариерата” и „Нощем с белите коне”. Талев, за да оцелее като писател, се обръща към историята. Безспорно е, че съдбата на Георги Марков и на Яна Язова, е злочеста, заради което обаче не можем да се държим пристрастно като преподаватели по литература.

И пред учениците твърдя, че българската литература продължава да е маргинална и отдалечена, защото сме непопулярни на езика, на който преди всичко се чете – това е английският. И да си говорим, че сме малка страна със скромни възможности, е несериозно. По-скоро важните решения у нас, са в ръцете на хора, които се интересуват само от себе си и обкръжението си и от никого другиго. Това в литературен и социален аспект, си е проблем. Ако имаш усещане, че си държавник или човек, който вижда напред чрез литературата – подходът е друг.

Добра е идеята „Задочни репортажи” и „Хайка за вълци” на Ивайло Петров да са част от „читанките”. Само да не вкарваме клишето за „великия и емблематичен писател”. Не знам дали е „велик и емблематичен” Георги Марков, но е непримирим и изстрадал, със съдба, за която е редно и средношколците да знаят.

06/06/2013

Изложба НЕОХРАНЯЕМА ЗОНА 2013

от Дияна Ив. Боева

На 5 юни 2013 г. от 18.00 ч. в Художествена галерия – Добрич се откри изложбата Неохраняема зона 2013

1.1

Сред неохраняемото пространство в ХГ в гр. Добрич ще откриете:  графичен дизайн, анимация, илюстрация, живопис, рисунка, фотография, видео, инсталация, архитектура. Така накуп звучи амбициозно и в първия момент невъзможно да се види съзвучието в различието. С любопитство пристъпих в галерията. Чудех се дали ще е колажно и еклектично видяното – на парчета, санкции и деформации, или ще е видимо дейното и леко начало. Куратор на изложбата е Димитър Трайчев (събрал общо 36 художници от Варна и няколко от гр. Добрич). Нямах чувството, че разглеждам музейни експонати или пейзажи с линия на пресичане – по-скоро „фрагментите” бяха като отломки, принципът на ненадейност ме извеждаше от едното в другото пространство. Дадох си сметка, че заради това свободно излизане и влизане между стените на идеите – нямам пажове и пътеводители. Не съм охранявана от авторитети за вкус и институционалност.

Себеизразяването на дизайнерите-художници сякаш присъстваше нацяло в една композиция на Георги Демирев, на която не разбрах „името” (не че е нужно да има такова). Привличането и отблъскването в тази картина, задаваха един макиаж от травми и различия, които присъстваха накуп в цялото. Борбата между фигурите на Демирев приключваше в онази малка значка на Самуил Стоянов, в която кръгът се затваря като банцинг на струг, правейки редки и резки кръгове.

Опитвам се да кажа, че изложбата, която видях е асоциативна (задава след себе си) и само на пръв поглед е преднамерена. Представянето на изложбата от изкуствоведа Румен Серафимов,  ми се стори малко общо. Не можем да говорим, че нещо е „високо” (или ниско) или е с художествена стойност (та било то и голяма) – така се размиват нещата.

В цялото не открих революция – а рецепция, която превръща художниците в съхранители на норми (да речем, когато изработват плакати за представление и се съобразяват с артисти, сюжети…). Или даряват с живот бодливата тел (може би беше някаква метална сплав), превръщайки я в инсталация. Разумното начало пък бе положено в ръцете и очите от онези три фотоса на Мира Арнаудова. Какъв перфектен асонанс и рефлексия на окото на фотоапарата. Пиша по памет в момента – няма как и да снимам на подобно място, но ми се искаше да щракна фееричния плакат на Кирил Златков – този на жената с белите дрехи и чашите за кафе…

Не мога да „разчета“ 36 художници (взети заедно) или да разбера и открия поединично посланието им (не и за толкова кратко време). А и не е такава идеята на подобен род начинания.  Впечатлих се от устойчивостта на цялото – от примеса на норми и съпротиви, на различни представи, които се обединяваха само видимо. Човешко и истинско послание излъчи тази изложба: да пазим собственото си пространство, означава да зачитаме това на другите. Много ясно и семпло.

Не знам къде и в какво точно е мярката при дигиталното и обработката на „материята”. Не знам и какъв е този късмет да можеш да фокусираш и нацелваш обекти, по които после да мислиш и обработваш. Нямам и на идея как се запазва нюансът между резките тонове в картината. Неудобно ми е да се върна трети път в изложбата да догледам. Бих си поръчала обаче малка дървена маса. Леко олющена. Ножче за хартия. Дървен стол с възглавница, която да  пази кръста ми. Бял лист хартия и химикал от двайсет стотинки. Така би изглеждала моята инсталация.

Следваща страница »

Create a free website or blog at WordPress.com.